Storytime #2

Преди няколко дни разглеждах стари и не чак толкова стари снимки на компютъра си, обхваната от носталгия по учебната година, приятелите ми, разпръснати из цяла България през лятото, и моментите, които съм прекарала с тях. Тогава се натъкнах на фотографиите, които предстои да видите в настоящата публикация, и си спомних колко много държах някой път да разкажа историята зад тях след преживяването, но така и не стигнах до това да го направя.

Със сигурност някои от най-незабравимите си и интересни мигове прекарвам с Мони. Преди няколко месеца тази година тя предложи да отида с нея на събитие, включващо дегустация на сладкиши, и аз с голям ентусиазъм приех. Нещата обаче протекоха много по-различно, отколкото си представях първоначално…


Денят е мрачен; тъмни облаци са надвиснали над цяла София. Не вали, но е адски ветровито и следователно студено. Разбира се, според по-младото ми аз това е перфектното метеорологично време, за да облече новия си любим тоалет от скъсани дънки, тънка памучна розова блуза и бомбър яке. Добре че в последния момент преди да излезе му идва малко акъл в главата и си слага жилетка под якето.

Мони също е имала проблеми с избора на облекло – разбирам това, когато ми се обажда и ми съобщава, че ще закъснее за уговорената ни на метрото среща поради спор с майка си относно тънкото яке, което си е била сложила първоначално. В този момент се замислям дали и аз не съм се облякла прекалено леко, но съм вече в асансьора – няма връщане назад.

В 16:15 съм на метростанцията. Събитието е започнало преди 15 минути, но Мони успява да ме успокои, че ще пристигнем със закъснение от най-много час. Пропуснах да спомена, че тя не е с мен в този момент, а няколко спирки по-напред, чакаща братовчед ѝ да дойде и да ѝ даде 50-милиметровия си обектив. Все пак двете нямаше как да отидем на ивент, без да го документираме. Прехапвам устни и се приготвям да гледам един по един преминаващите влакове, докато отброявам минутите, с които ще се появим по-късно.

В четвъртото метро най-накрая виждам Мони и с облекчение се качвам при нея. Сядаме на две от свободните места и започваме да си наваксваме с всичко, което не сме си разказвали от последната ни среща. И какво почти задължително става винаги, като се увлечеш в разговор с някого в градския транспорт? Пропускаш спирката си. Е, и ние слизаме на Сердика вместо на Софийски.

Това не ни забавя много, за щастие. В 16:50 се намираме пред университета. Ще можем за 10 минути да се придвижим до ресторанта, където в момента тече събитието, нали? Сигурно щяхме да успеем.

Но още с подминаването на паметника на Васил Левски леко забравяме, че бързаме. Оказва се, че по тротоара на булевард „Мадрид“ има много интересни места за снимки, които няма как да пропуснем. Не вървим кой знае колко бавно, но на всеки 10 метра спираме, за да заснемем нещо, а това ни изиграва лоша шега.

This slideshow requires JavaScript.

Следващият път, когато поглеждаме колко е часът, е 17:10. А бяхме изминали само половината разстояние от Софийския до ресторанта. Дълго време след този ден се чудех защо не сме си хванали трамвай за две спирки. А де. Но така става, когато тръгваш нанякъде, без да се запознаеш по-подробно с маршрута и възможностите за придвижване. (Flashback към Treasure hunt-а на НЕГ през май 2016, когато отново бяхме двете и отново се изгубихме. Но това е история, която може да бъде раказана друг път).

Вече вървим по-бързо, а аз дори съм прибрала апарата в чантата му, за да не се изкушавам да снимам наоколо. Когато стигаме до следващото по-голямо кръстовище изведнъж осъзнаваме, че не сме запомнили правилно в коя пресечка се намира ресторантът. Пропускаме я, налага се да си погледнем в Google Maps, но те не зареждат. Добре че един любезен мъж ни упътва.

Пристигаме на мястото в 17:30 часа. Знаем, че сигурно сме пропуснали игрите и раздаването на награди, за които сме чели в сайта, но се надяваме поне сладкишите да не са свършили. Нали все пак събитието е обявено да трае до 18:00?

Разбира се, както повечето от вас вече са предположили, когато влизаме и започваме да се разхождаме наоколо без никаква ориентация, веднага забелязваме празните маси. Единственият спомен за вкусотиите са трохите, останали по тях. Повечето хора вече са си тръгнали, планираните занимания отдавна са приключили и присъстващите си говорят едни с други и се наслаждават на оставащото си време заедно.

Когато вижда колко изгубени изглеждаме, една от организаторките идва при нас и успяваме да си поговорим малко с нея. С Мони разбираме какво сме пропуснали от събитието и още повече съжаляваме, че не сме си преценили времето като хората още от самото начало.

Moral of the story: по-добре не закъснявай за събитие, включващо храна. Или за каквото и да е събитие като цяло.

Останалата част от случките може да се предаде в по-малко думи: мръзнене в парка „Заимов“, докато се опитваме да си направим красиви нови снимки; похапване в McDonalds и разглеждане на резултата от нашия малък фото излет; поне час, прекаран в обикаляне на „Сиела“, правене на естетични снимки и набелязване на книги за купуване в най-скоро време. А сега смятам да оставя на кадрите разказа на втората половина от историята:

This slideshow requires JavaScript.

Advertisements

2 thoughts on “Storytime #2

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s