Storytime #1

Note to self: Ако някога получиш предложение да съдействаш на фотограф, който ще снима бъдеща блогърка в училищна библиотека, не казвай моментално „да“ само заради думата „библиотека“.

Герои в историята:

  • Аз в ролята на отегчената и засрамена тийнейджърка, която в същото време е очарована да бъде на място с толкова много и различни книги;
  • Мама в ролята на фотографа с много идеи (но и с малко време да ги реализира заради двумесечното си бебе);
  • Стела в ролята на писателката, модела и бъдещата блогърка (линк към чийто сайт ще дам в някоя от бъдещите си публикации);
  • По-малкият ми брат Марти в ролята на двумесечното детенце, от което се очакваше да спи през повечето време (но както вече се подразбира – това не се случи).

Денят на разиграването на събитията е 25. октомври, вторник. Не успявам дори да кажа „чао“ на повечето си съученици, защото бързам да се кача на метрото, да не закъснея за уговорения час. Когато пристигам вкъщи, Стела вече е там и обсъжда с мама фотосесията. Помъкнала е със себе си два тоалета, цяла раница с аксесоари, а по-късно узнавам, че в багажника на колата ѝ има и стара пишеща машина. Разбира се, мама също е взела разни други неща освен фотографското си оборудване. Както вече знам, трябва да се занимавам с малкото си братче, докато тече творческият процес. Часовете на сесията са нарочно избрани така, че да съвпадат с режима му на сън, затова очаквам, че просто ще ме оставят на двора на училището по времето на часовете, когато няма никой навън, и че аз ще се разхождам с количката, докато мама и Стела привършат със заниманията си. Само че не става така.

Още от вкъщи Марти е буден, с широко ококорени очи и не дава признаци на скорошно заспиване. Все още съм оптимистична – най-вероятно ще се унесе в колата. За моя изненада обаче още е бодър дори като пристигаме при въпросното училище. И тогава изведнъж в мен започва да се появява чувството на смут.

В началото не му обръщам внимание, но няколко фактора му помагат да стане основната емоция, завладяла ме по време на фотосесията. Първият от тях – непознатата обстановка. Другите включват многото ученици, наблюдаващи ни през повечето време; фактът, че библиотеката е на последния етаж на сградата и че достигайки я, се разминаваме с още повече хора; това, че не влизаме веднага в стаята, а седим известно време отпред – с ревящо бебе, количка и поне пет чанти – по време на междучасието.

Опитвам се да се държа възможно най-нормално, но истината е, че това е трудно постижимо във въпросната ситуация. Все пак се старая да съм спокойна, сякаш е напълно обичайно да видиш две жени, едната издокарана, другата с фотоапарат на врата, и едно момиче, ядящо следобедна закуска и бутащо количка с полуревящо бебе, на четвъртия етаж на училището си пред библиотеката. Сякаш няма нищо странно в това.

Най-накрая, за мое успокоение, влизаме в стаята, където библиотекарката не ни обръща особено внимание, мама и Стела правят снимките, а аз бутам количката, докато Марти не затвори очи. И си мисля, че вече всичко е приключило – учениците са в час, а ние сме скрити в библиотеката. Без повече странни погледи, насочени към нас, без повече въпроси. Да, ама не.

Някъде по средата на часа влиза момиче на моята възраст. Първоначално ме гледа за повече време от нормалното и очевидно му изглеждам странна. Има работа при библиотекарката, но усещам, че ми хвърля скришом погледи, изпълнени с учудване, а аз се старая да изглеждам все едно нищо особено не се случва. След като излиза, най-накрая си отдъхвам, но само докато не идва ред на междучасието. Тогава от коридора в помещението се изсипват множество деца, бебето започва да плаче, аз се изневям и мама най-накрая благоволява да се занимава за известно време с него.

Искаща да си почина от всички погледи, насочени към мен, отивам в архива на библиотеката. Най-накрая успявам да си възвърна доброто настроение, гледайки най-разнообразните заглавия по множеството рафтове. Също така правя няколко (сравнително artsy) снимки:

Междучасието привършва. Виждам, че Стела се занимава с малките ученици – обяснява им какво и защо го прави в библиотеката и всичките те я слушат с интерес. След малко звънецът бие и си налага да си тръгнат. Аз се връщам от архивите и изведнъж осъзнавам, че не е имало никаква причина да се чувствам засрамена. Поне никаква основателна. Следващите 15-20 минути съм по-щастлива. Успявам едновременно да държа братчето си, да наблюдавам творческия процес и донякъде да участвам в него. Разхождам се из рафтовете и си набелязвам книги, които да прочета скоро. Дори ми се отдава възможността да използвам пишещата машина:

_dsc0339

Тъкмо когато най-накрая съм се отпуснала напълно, мама и Стела ме известяват, че вече са осъществили повечето от идеите си и е дошло време да си ходим. Чувствам се леко разочарована, докато напускам училището и помагам на двете дами да пренесат всичките си вещи обратно в колата. По пътя обратно говорим най-вече за блога на Стела и за снимките, у нас пием кафе и разглеждаме резултата от всичкия този труд и преди да се усетя, идва време за сбогуването. Точно когато разговорът е в разгара си и най-малко искаме да си кажем „чао“.

Какво целях да споделя с тази история ли? Че не винаги това да изглеждаш (или просто да си) странен, е нещо лошо; с други думи: „Embrace your weirdness“. И че винаги е по-добре без притеснения да се впускаш в момента и да го изживяваш напълно, отколкото да осъзнаваш стойността му чак след като е отминал.

Определено ще помня този ден дълго, а тази снимка винаги ще ме кара да се усмихвам:

_dsc0363

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s