Поредицата „Разбий ме“ от Тахере Мафи

tumblr_static_1teuothkfdessco48ko00wcco

Нека започна с кориците на петте части от поредицата – едни от най-красивите, които някога съм виждала. Вдъхновени са от тази снимка на Sharee Davenport:

86f6096b644bf83f5ef121428bb440fe

Внимание! В това ревю има спойлери!

Действието се развива в близкото бъдеще, в един свят, където времето е непредсказуемо, храната и водата са в недостиг и растенията и животните измират заради всевъзможни зарази. В такива кризисни периоди единственото, останало на човечеството, е надеждата и може би затова хората не мислят много, преди да се доверят на Възобновителите.

Организацията пленява народите с обещания за едно по-светло бъдеще, но когато се възкачва на власт, всичко пропада надолу. Някогашните клетви са забравени и управлението се осъществява с масово насилие и терор.

Възобновителите унищожават почти цялата култура на различните нации, смятайки, че това е единственият начин нещата да влязат в ред. Но дълбоко се лъжат. Защото с тяхното възкачване настава не мир, а пълен хаос.

Джулиет Ферърс е на 17 години и е чудовище повече от човек. Допирът й е смъртоносен сила. Хората се страхуват от нея. Собствените й родители се отказват от нея, когато е едва на 14. Оттогава момичето е принудено да живее по затвори за малолетни и клиники за психично болни.

От 264 дни, по идея на майка си и татко си, Джулиет е заключена в стая с нищожни размери и едно единствено прозорче, гледащо към външния свят. От 264 дни тя не е докосвала друго човешко същество.

Крепи се, като записва всичките си мисли в малко тефтерче. Отброява дните, часовете, минутите на престоя си в поредния затвор.

И тогава се появява Адам. Първоначално Джулиет мисли, че той трябва да има психични проблеми, за да е затворен тук, но всъщност момчето действа под прикритие за Уорнър – 19-годишният управител на сектор 45, работещ за Възобновителите, който смята да използва момичето като оръжие. Но Джулиет няма такива планове…


Поредицата започва наистина интригуващо. Първите няколко глави са съставени изцяло от мислите на Джулиет, която разкрива името си чак когато Адам идва в нейната килия.

„Слънцето е безочливо: винаги напуска света, щом се отегчи от нас. Луната е предан спътник. Никога не си тръгва. Винаги стои на мястото си и ни наблюдава непоколебимо, познава ни в светлите и тъмните ни моменти, променя се непрекъснато също като нас самите. Всяка нощ изгрява с различно лице. Понякога вяло и немощно, понякога силно и пълно със светлина. Луната разбира какво е да си човек. Несигурен. Самотен. Осеян с несъвършенства като с кратери.“

С цитати като горепосочения авторката успява да задържи вниманието ти през цялото време, карайки те да се чудиш какво ще се случи по-нататък. Героите са оригинални – не си спомням да съм срещала подобни в жанра досега, а като се замисля, чета само Young Adult напоследък – защото не е труден за възприемане и бързо се поглъща – с други думи, перфектен за лятото, когато колкото и да искам, не мога да се съсредоточа в нещо по-дълбокомислено.

Първоначално очаквах, че няма да изтърпя всичките изразни средства, за които в толкова много ревюта пишеше, че са ненужни, тромави и дразнещи. Но според мен по този начин Тахере Мафи много добре е успяла да предаде чувствата на главната героиня. Точно метафорите, сравненията и повторенията отличават това четиво от останалите YA романи в книжарниците.

„Мечтаех единствено да протегна ръка и да докосна друго човешко същество, не само с ръцете си, но и със сърцето си.“

През цялото време, докато четях, имах усещането, че чувам най-съкровените мисли на Джулиет, че съм влязла в съзнанието й и че виждам всичките чувства, които тя е толкова плаха да признае дори и на себе си.

И недомлъвките, задрасканите мисли, повторенията на дадена дума няколко пъти, всичките метафори и на места липсващата пунктуация не ме подразниха нито веднъж. Защото кой използва точки и запетаи, докато размишлява наум? Кой не иска да задраска и замени някоя неприятна мисъл? Кой не прави сравнения на дадени ситуации с други и не се опитва да си ги обясни по метафоричен начин?

Никой.

И съм сигурна, че отговорът не е такъв само за мен.

Разбирам Джулиет. Не защото знам какво е да си отхвърлен и мразен, заради нещо, което не зависи от теб. Но защото знам какво е непрестанно да мислиш, да обработваш информация през цялото време. Точно затова харесвам толкова много героинята – защото в нея открих частица от себе си.

Харесвам поредиците, в които героите претърпяват положителни промени и са разкрити постепенно, а не изведнъж – такива персонажи са Джулиет, Уорнър, Кенджи (който се появява по-късно в първата книга, но реших да не издавам защо и как). Е, не липсват и герои, които в началото харесваш, но с течение на събитията започваш да намразваш (като Адам).

Джулиет от плахо момиче, ограничено от решетките на собствените си мисли, става уверена в себе си и способностите си жена. Забелязах, че с всяка следваща книга мислите на героинята се изчистват – задраскани изречения и повторени думи се срещат все по-рядко. А това показва промяната й.

За Кенджи разбрахме, че чрез шегите си скрива истинските си чувства. Разбрахме, че е много повече от нахално момче, закачащо се с всекиго. С течение на историята Кенджи започваше да ме трогва все повече и повече, не само с истината за живота си, но и с начина, по който подкрепя Джулиет, независимо какво решение взема тя.

Адам обаче от мил персонаж, обичан от Джулиет, става все по-неприятен с всяка следваща книга, разкривайки качества като ревност, непримирие и неуважение към чуждите избори. От герой, който ми беше горе-долу симпатичен, се превърна в най-мразения от мен в цялата поредица.

А Уорнър…Ейрън Уорнър Андерсън… Това е един от най-добре написаните герои не само в поредицата, но и в целия жанр. В първите си появи той е представен като убиец, на когото Джулиет няма доверие. Но с всяка следваща глава се разбира, че Уорнър е обгърнат от много повече мистерии, отколкото някой е предполагал, и че пази много повече тайни, отколкото някой някога е очаквал от него да пази. Ейрън е наистина емоционален човек, макар и на пръв поглед да е безсърдечен и жесток. Той не крие чувствата си към Джулиет, не крие фактите, че тя го кара да страда, че тя му причинява болка, но не заради смъртоносния си допир.

Накратко, Уорнър е всичко, за което един читател може да си мечтае.

Доста се разписах, но бях наистина развълнувана за това ревю. Препоръчвам поредицата на всеки, който обича силните усещания и незабравимите персонажи.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s