разказ…#3

Щастливецът

14 ноември 2014г., около 18:30 ч.

Вече е онова време от годината, в което нощите идват по-бързо, а студът става все по-нетърпим. Автобусът ми за пореден път закъснява и съм принудена да стоя и да зъзна около 20 минути на спирката, докато го чакам.

Купувам си от близкото магазинче един чай, надявайки се той да ме сгрее. Точно като пресушавам чашата, виждам как в далечината проблясва жълтият надпис на автобус 102; автобусът, който чакам вече от близо половин час.

Превозното средство спира до мен и чувам звуковия сигнал за отварянето на вратите му. Пристъпвам на страна, за да направя място на слизащите пътници, след което се качвам. Вратите се затварят.

102 е препълнен, но за мое щастие успявам да си намеря място за сядане. Намествам се и свалям тежката раница от гърба си. Веднага усещам облекчение. Вече раменете ми на са толкова напрегнати и аз бавно се отпускам на седалката.

Намирам се точно в средата на автобуса, а вдясно от мен е малкото пространство за разминаване на пътниците. Вратата също е близо и затова при всяко нейно отваряне усещам мразовития полъх на вятъра.

Виждам всеки, който се качва в превозното средство. Забелязвам, че метеoрологичното време се отразява на настроението на повечето пътници. Те са унили и тъжни, точно като буреносните облаци, носещи се над града. Няма как да не се почувствам странно, заобиколена от точно такива хора.

Но ето че се качва един различен от тълпата – млад студент, който също като мен, носи огромна и издута раница. Това, което ми проковава окото у него е усмивката му – заради нея, той се откроява на фона на останалите пътуващи.

Някои казват, че щастието е заразно. И може би са прави, защото като виждам този човек, веднага започвам да се чувствам по-бодра и да се усмихвам на хората около мен. Студентът прави същото и дава малко от своето щастие на околните.

Постепенно почти в целият автобус настроението е различно. Момчето отдавна е слязло от превозното средство, но радостта му е оставила белег у пътниците. Интересно е как понякога само една усмивка, дори на човек, когото не познаваш, може да те накара да се чувстваш по-добре…

22 ноември 2014г., около 18:30 ч.

Същият ден и същото време, само че седмица по-късно. Отново ми се налага да се прибирам със 102. Тайничко се надявам студентът също да минава по този маршрут често, но спирката, на която се качва миналия път, е отдавна отмината, а него го няма.

Изведнъж се замислям:

Защо чакам него? Нека аз бъда човекът, който ще промени нечий ден….

***

Историята е вдъхновена от реална случка, която описах почти без да променям. Идеята за нея дойде още в мига, в който видях този студент и не ме остави, докато не я написах вчера. Като за край на този пост поздравявам всеки с тази песен :)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s