Всеки своя пътека си има

Наскоро имахме за домашно да напишем съчинение, на темата „Всеки своя пътека си има“ и реших да споделя своето тук.

***

art-contempt-smiles-tumblr-girl-hair-lips-Favim_com-408504

 Майката на Изабела обичаше танците. Като малка тя танцувала всеки ден, но поради травма била принудена да прекрати с тренировките.

Изабела беше нещо като кукла на майка й – чрез нея тя изживяваше мечтите си. Ходеше на танцово училище, като всеки ден упражняваше различни видове танци и се връщаше вкъщи капнала от умора.

И макар и многото трофеи и признания, които момичето беше получило по състезанията, на които ходеше, то не се чувстваше щастливо – майка й не знаеше, че танците не й се удават, че всеки ден бива задържана в училище, защото не се справя добре.

Изабела реши да не играе по волята на майка си и се влоши много в училище – дотолкова, че родителите й бяха извикани да говорят относно поведението й в учителската стая, заедно с директорката – изтънчена прима балерина.

Докато седеше до вратата и драскаше в тетрадката си , момичето долови отделни думи от разговора, казани по-високо. „Бавно развиваща се“, „неразбрана“, „проблемна ученичка“ и всякакви подобни. Въпреки притесненията си, Изабела продължи да рисува в тефтера си – красив лебед, който се рееше в небето. Когато свърши с рисунката си, Бела с въздишка прибра тетрадката си обратно в чантата си и стана от земята, като преметна раницата си на гръб.

В същия момент вратата рязко се отвори и от нея излязоха майка й, пребледняла и със стъписано изражение, и баща й, който беше не по-малко стреснат. Двамата я погледнаха, без да кажат и дума и тръгнаха напред.

Изабела ги последва, без да разпитва къде отиват.

Тримата се качиха в колата и пътуваха известно време, като накрая спряха пред нова оранжева постройка.

Момичето веднага разбра, че това е нещо като болница – нямаше как да сбърка обстановката – тихо и дори малко тъжно.

Полутаха се малко из коридорите, докато не спряха пред кабинет с табела „Детски психолог. Д-р Димов“. Родителите й почукаха тихо на вратата. Отвътре отвори нисък и набит мъж с добродушно изражение и ги покани да влязат.

Изабела се разположи на твърд стол и веднага извади тетрадката си, и започна да си драска. Не вдигаше очи от нея – усещаше, че психологът я наблюдава. Не чуваше дори  и думичка от разговора – не искаше и да знае за какво си говорят големите.

Всичко притихна. Психологът се обади, но в тона му нямаше дори и капчица ярост:

– Ъхъм! – прокашля се той. – Дай ми тази тетрадка, ако обичаш.

Изабела послушно се подчини и смирено му подаде тефтера.

Разговорът продължи, но след известно време д-р Димов се обърна към Изабела:

– Ние с родителите ти ще изленем, за да си поговорим насаме.

Мъжът не каза нито дума повече, обърна се и даде знак на другите двама да го последват.

Бела остана сама. Първоначално хвана и двете си ръце и си възложи да не пипа нищо, но мразеше да бездейства.

Съзря с ъгълчето на окото си, че в единия края на бюрото на психолога има несесер с моливи, а по средата – пръснати празни листове.

Момичето не се сдържа – изсипа цялото съдържание на моливника върху бюрото, хвана първия бял лист, който видя, и започна да рисува.

Ръката й се движеше плавно по листа, изписвайки дъгообразни линии..

Скоро тя стана и подпря рисунката си на стената и се отдалечи, за да види грешките си.

Пак седна зад бюрото и продължи да твори – точно тогава през вратата влязоха родителите й.

Изабела се засрами, стана от мястото си и без да иска събори всичките моливи, но вместо да й се скарат, родителите й я разцелуваха. Момичето погледна през рамото на майка си, която тъкмо го прегръщаше и видя д-р Димов, седящ под рамката на вратата да й намигва.

Скоро след това тя бе преместена в художествено училище, а като порасна картините й обиколиха световните галерии.

 Един ден, много години след това, Изабела и майка й седяха на верандата на къщата си и разговаряха за успехите на момичето.

– Нямаше да стигнеш дотук, ако не беше този психолог. – каза майката.

– А всъщност какво се случи като говорихте насаме? – полюбопитства Бела.

Майка й се усмихна.

– Д-р Димов ни показа тетрадката ти по история на танца. – засмя се жената. – Нямаше нищо друго освен рисунки с химикал! Той ни разказа, че не танците са твоята страст и твоята цел в живота. Все още пазя онзи тефтер. Пазя също и рисунката, която нарисува в онзи ден. – изведнъж по очите й избиха сълзи. – О, толкова съжалявам! Опитах се да изживея своите мечти чрез теб. Ако бях достатъчно смела, нямаше да се откажа след травмата!

Изабела се усмихна.

– Но ако не беше ти, нямаше да открия, че рисуването е моето признание!

Двете се прегърнаха и се засмяха заедно.

Advertisements

4 thoughts on “Всеки своя пътека си има

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s