My November is right now

Може би преди да престъпя към съществената част на този пост, е добре да изясня какво означава заглавието му.

Тези думи са цитат от песен на Tyler, The Creator, която носи името (кой да предположи) November. В нея месец ноември е метонимия за по-добрите времена в живота на изпълнителя. Не се знае дали те наистина са били най-щестливите му, или просто в сравнение с настоящото му ежедневие изглеждат перфектни, споменът за тях пречупен под призмата на ума му и направен в пъти по-бляскав, отколкото наистина е бил.

Ако с това описание успях да заинтригувам някого, можете да си пуснете песента и сами за себе си да откриете своето значение. В тази публикация обаче аз ще разисквам моето.

Ако не сте забелязали досега, 2017 е моята „year of realising stuff“ (bonus points if you get the reference). Смея да твърдя, че през последните 10-на месеца съм направила повече заключения за живота си и за живота като цяло, отколкото когато и да било преди това. Първото, до което стигнах – намирам се навсякъде, но не и в настоящето.

В началото на годината не можех да спра да мисля за бъдещето си, за това къде искам да следвам, какво искам да правя с живота си като цяло и как мога да постигна най-големите си цели. И признавам, не е лоша идея един човек на моята възраст да размишлява над такива теми. Това може само да му бъде от помощ. Но при мен след едно известно време спря да бъде, защото съм човек, който обича да има готов план и винаги да играе на сигурно. А кое нещо е по-несигурно от самото бъдеще? Нещата, които си фантазирам в момента за живота ми след пет години, може да са коренно различни само след един месец. Да не говорим, че може дори и да не се случат. Желанията и решенията на всички ни се менят ежедневно и никога няма гаранция, че това, което планираш днес, ще съответства с това утре.

Какво направих, когато стигнах до тези заключения? Започнах да живея в миналото. Да си спомням отделни периоди от живота ми до този момент и да не спирам да мисля за тях. Стигнах дотам, че си направих кутии за спомени. Даже ги подредих по хронология на събитията. Почнах да си водя дневник, в който говоря за всичко, за което не бих писала в блога. Обсебих се от мисълта да документирам всичко, което ми се случва, за да може бъдещото ми Аз да опреснява паметта си за миналото си.

И отново: не казвам, че има нещо лошо в това. Но когато носталгията се превърне в основната емоция на ежедневието ти, рано или късно усещаш, че може би не е много редно да продължаваш така.

Какво общо има фактът, че живея или само в миналото, или само в бъдещето с песента на Tyler? Това, че винаги имам чувството, че тогава съм била или ще бъда по-щастлива отколкото сега.

А какво ми дава повод да мисля така? Защо смятам, че след примерно две години ще бъда по-радостна, при положение, че тогава сигурно ще се обръщам към своето 16-годишно Аз и ще се питам: „Защо тогава не оценявах колко по-добре ми е било?“

Този начин на живот е един затворен кръг. Затова и ми е време да спра да го водя.

Посланието на този пост не е нещо, което който и да е ще чуе за първи път. То е едно от най-големите клишета сред мотивационните цитати, разпространявани из целия интернет. Но когато човек ги подминава във фийда си, невинаги им обръща достатъчно внимание. Затова и изпитвах нуждата да напиша тази публикация – за да докажа на себе си, че съм разбрала смисъла на тези думи и за да си покажа, че мога да ги спазвам.

От известно време съм по-удовлетворена от ежедневието си. И всичко нужно, за да се почувствам така, бяха една песен и малко време за да осъзная, че моят ноември е точно сега.

Затова Enjoy Right Now, Today.

Advertisements